Легенда за България.
Легендата разказва, че когато Бог решил да раздава земя на отделните народи, българинът работил на нивата и поради тази причина отишъл последен за своя дял.
Но Господ вече бил раздал цялата земя. Замислил се какво да му даде, не му останало вече нищо. Тъй като българинът бил известен със своята пословична доброта, скромност и трудолюбие, Господ решил да му подари част от своята земя – рая.
И в действителност, България е всеизвестна със своята красота, реки и планини, плодородие и куп невероятни забележителности.Държава с невероятна история.
Легендата разказва, че когато Бог решил да раздава земя на отделните народи, българинът работил на нивата и поради тази причина отишъл последен за своя дял.
Но Господ вече бил раздал цялата земя. Замислил се какво да му даде, не му останало вече нищо. Тъй като българинът бил известен със своята пословична доброта, скромност и трудолюбие, Господ решил да му подари част от своята земя – рая.
И в действителност, България е всеизвестна със своята красота, реки и планини, плодородие и куп невероятни забележителности.Държава с невероятна история.
РЕКИТЕ АРДА, МАРИЦА И ТУНДЖА
Някога те били три сестри: Една доведена, Втората заварена и Третата природена. Много се карали сестрите, защото всяка се имала за по-хубава, по-работна и по-добра от другите. Нямало мир в техния дом. От майчина и бащина клетва те се преобразили в реки. Но и тогава не се укротили: започнали да се карат коя от тях е най-бърза.
Веднъж, като се карали доста време, решили да преспят в Одрин и на сутринта, ако някоя първа подрани и се събуди, да повика и другите, за да се надварват - която първа достигне морето, другите две да я признаят за най-бърза.
Наговорили се и легнали да спят. Но дяволитата най-малка сестра Тунджа не одържала на думата си и цяла нощ не мигнала. Още не били пропели първи петли, не били зазорили белите зори, когато тя тихо станала и без да се обади на двете си по-големи сестри, бързо поела по пътя си. След доста време петлите се разкукуригали, зазорило се небето и Арда се събудила, разтрила сънливите си очи и като видяла, че Тунджа я няма, че е престъпила уговорката и ги е излъгала, ядно извикала на спящата Марица.
- Марице, сестро най-стара, стани да видиш какво се е случило!
Събудила се Марица, озърнала се, разтревожила се. Двете с Арда започнали люто да кълнат най-малката си сестра:
- Да даде господ, Тунджо, да течеш и да лъкатушиш, да пробиваш горите и планините и на нас път да отваряш!
После скочили и хукнали по дирята на бежанката и по проправения от нея път, лесно я стигнали и задминали. Накрая се събрали и трите на едно място и потекли като една река чак до морето. И кой знае защо, тия три реки след Одрин взели името на най-сънливата, на Марица.
Някога те били три сестри: Една доведена, Втората заварена и Третата природена. Много се карали сестрите, защото всяка се имала за по-хубава, по-работна и по-добра от другите. Нямало мир в техния дом. От майчина и бащина клетва те се преобразили в реки. Но и тогава не се укротили: започнали да се карат коя от тях е най-бърза.
Веднъж, като се карали доста време, решили да преспят в Одрин и на сутринта, ако някоя първа подрани и се събуди, да повика и другите, за да се надварват - която първа достигне морето, другите две да я признаят за най-бърза.
Наговорили се и легнали да спят. Но дяволитата най-малка сестра Тунджа не одържала на думата си и цяла нощ не мигнала. Още не били пропели първи петли, не били зазорили белите зори, когато тя тихо станала и без да се обади на двете си по-големи сестри, бързо поела по пътя си. След доста време петлите се разкукуригали, зазорило се небето и Арда се събудила, разтрила сънливите си очи и като видяла, че Тунджа я няма, че е престъпила уговорката и ги е излъгала, ядно извикала на спящата Марица.
- Марице, сестро най-стара, стани да видиш какво се е случило!
Събудила се Марица, озърнала се, разтревожила се. Двете с Арда започнали люто да кълнат най-малката си сестра:
- Да даде господ, Тунджо, да течеш и да лъкатушиш, да пробиваш горите и планините и на нас път да отваряш!
После скочили и хукнали по дирята на бежанката и по проправения от нея път, лесно я стигнали и задминали. Накрая се събрали и трите на едно място и потекли като една река чак до морето. И кой знае защо, тия три реки след Одрин взели името на най-сънливата, на Марица.
РИЛА И ПИРИН
Рила планина някога била жена – разказвали хората от някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. Името й било Рилка. Оженила се тя за момък от горните земи. Името му било Пирин...
Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Не давали те единствената си щерка на Пирин – не знаели кой е и какъв е. Рилка била много красива и работлива мома, но луда глава – каквото и хрумне, това правела, не слушала ни баща, ни майка.
Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Избягали далеч от хората и се заселили в едно високо и пусто място. Родили им се две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – никой не бил чувал такива имена дотогава.
Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Буйни и палави били братът и сестрата. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин не чувал. Грижа му било да донесе храна и дрехи за челядта си, а другото било грижа и занимание на майката. Веднъж братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Вдигнала майката ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
– Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат и бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост към вас да нямам. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите ми извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.
Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица и разсякла небето, чул се страховит гръм и в миг тя се претворила на планина - такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далече някъде на лов, също се вкаменил и се сторил на планина - Пирин планина. А двете дечица станали реки. Момичето Места било по-кротко и хрисимо, повело водите си полека надолу из планината, а момчето – Искър, буен и нетърпелив, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав– буен и неудържим като него.
Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира бащински поглед на Места и тогава се усмихва, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от високо хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.
Рила планина някога била жена – разказвали хората от някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. Името й било Рилка. Оженила се тя за момък от горните земи. Името му било Пирин...
Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Не давали те единствената си щерка на Пирин – не знаели кой е и какъв е. Рилка била много красива и работлива мома, но луда глава – каквото и хрумне, това правела, не слушала ни баща, ни майка.
Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Избягали далеч от хората и се заселили в едно високо и пусто място. Родили им се две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – никой не бил чувал такива имена дотогава.
Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Буйни и палави били братът и сестрата. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин не чувал. Грижа му било да донесе храна и дрехи за челядта си, а другото било грижа и занимание на майката. Веднъж братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Вдигнала майката ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
– Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат и бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост към вас да нямам. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите ми извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.
Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица и разсякла небето, чул се страховит гръм и в миг тя се претворила на планина - такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далече някъде на лов, също се вкаменил и се сторил на планина - Пирин планина. А двете дечица станали реки. Момичето Места било по-кротко и хрисимо, повело водите си полека надолу из планината, а момчето – Искър, буен и нетърпелив, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав– буен и неудържим като него.
Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира бащински поглед на Места и тогава се усмихва, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от високо хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.
Легенда за София
Според някой предания, някога много отдавна, когато София била малко селце, в него имало много красива църква "Света София", която приличала много на така прочутата царска църква "Света София" в Цариград. Хората от всички краища идвали да се молят в тази църква и празнците се превръщали във весели тържества.
Когато град София паднал под властта на турците, те не посмели да превърнат църквата в джамия, както правели обичайно, но и не позволявали на българите да се молят в нея. При входа й устроили място, където да се молят завоевателите мохамедани, а главната част на църквата стояла празна. Въпреки това, много често виждали в църквата да горят свещи. Чудели се кой ги пали, като имали много строга охрана на входа... Но каквото и да правели, колкото и пазачи да поставяли пред църквата, пак не могли да разберат как се палят свещите при олтара и иконите.
Веднъж един паша, посетил София. Видял църквата, чул за тайнственото палене на свещи в нея и заповядал на правоверните да не се плашат от гяурката-светица,а да се вдигнат и разрушат този "дом на дявола".
Събрали се турците и нападнали сградата, но успели да разрушат съвсем малко от входа, когато небето притъмняло, светкавици разсичали небето, гръмотевици разтърсили земята, завалял едър като яйца град, а после пороен дъжд. Ужасени от страх, нападателите побързали да се приберат по домовете си. Но три пъти по-голям ужас изживял предводителят им, когато заварил в къщата си умряло цялото му семейство! Побързал да отиде при пашата, издал заповедта за разрушаване на църквата, но го заварил да седи втренчен с блуждаещ поглед - неговият любим арабски кон, оседлан за път бил мъртъв в двора.Този кон, радост и гордост на пашата, той обичал повече от децата си, от любимата си жена, от властта и богатствата си. Не стигало това, но се разчула и друга тъжна вест - в домовете на единадесет от нападателите на църквата имало тежко болни хора.
За дълго турците забравили църквата и оставили българите свободно да се черкуват в нея. След време били направени още няколко опита да се разруши от дръзки и жестоки управници, но всеки път умирали по единадесет турски семейства. Накрая турците оставили църквата да стои празна и сама да се разпадне. За своя сигурност оставили вътре топчийска кола с няколко топа. Понякога, срещу големи християнски празници, топовете гърмели сами и всявали ужас у поробителите.
Турците много искали да убият вярата на българите в силата и покровителството на църквата, затова започнали да разказват, че тя не е българска църква и светиня. Според твърденията им този град и тази църква били съградени от царска дъщеря на име София, дъщеря на римския император Юстиниян. Тази царска дъщеря дълго време била болна и я лекували прочути доктори, идващи от различни страни по света. Един стар лекар посъветвал императора да изпрати дъщеря си да живее на място с хубав климат и бистра вода - нищо друго не можело да я излекува. Зачудил се угриженият баща къде има такова целебно място,а лекарят, който сам не знаел, подсетил царя да изпрати верните си хора из царството и да намерят такова красиво място с бистра и освежаваща вода и чист въздух. Царят така и направил.
Част от пратениците стигнали до подножието на Витоша планина и седнали да си починат от дългия път. Пили бистра студена вода, а въздухът бил толкова чист, че главите им се замаяли. И макар да били яли до насита, отново се усетили гладни и сладко си похапнали. Умората им изчезнала и излезли на разходка с конете си.
Престояли царските хора в красивата местност: богата с гори, бистра сладка вода и слънчеви полета, с няколко малки селища. Дните, прекарани тук като чели ги подмладили. Не им се тръгвало по обратния път. Но трябвало да бързат назад, където ги чакал нетърпеливия баща с надежда, че са намерили целебно място за дъщеря му. Известили те императора, че са намерили най-хубавото място за болната принцеса и скоро след това царската дъщеря, придружена от близки приятелки и вярна охрана, дошла и се заживяла на това прекрасно място. Не минало много време и тя оздравяла, разхубавила се, усещала се бодра и силна и по цял ден обикаляла красивата околност. При нея дошли много царедворци със семействата си, отначало само за да я навестят, но след това се заселили завинаги. Така към няколкото къщички и малко местно население се прибавяли нови и нови заселници, селцето нараствало, нараснало и станало град, който приел името на царската дъщеря София. От благодарност за възвърнатото си здраве принцесата съградила църква с името "Света София".
Веднъж пристигнал братът на София, завидял на хубавия град и на църквата, които много се прочули, та решил да ги направи свои. Затова трябвало да погуби сестра си, но тя навреме разбрала и избягала да се скрие в църквата. Тъкмо пред църковните врати братът настигнал сестра си и замахнал със сабята си да я съсече. Но София мигом изчезнала между дверите... Турците, като научили за това чудо, усетили божията намеса - господ я спасил, защото тя живеела скромно и правела добрини на хората. Когато господ я въздигнал на небето, тя нажалено обгърнала с поглед красивата земя, която й дала здраве и много радост. Заплакала София с горещи сълзи, които се изливали като из ведро от небето. От тия сълзи изврели топли минерални извори, върху които са построени още от старо време водолечебни бани в центъра на града, както и минерални извори в околностите на някогашна София: Княжево, Овча купел и Горна баня. А братът на царкинята не могъл да живее в града на сестра си, защото постоянно боледувал. Направил си замък край пътя, който водел към Пирот и Ниш.
Според някой предания, някога много отдавна, когато София била малко селце, в него имало много красива църква "Света София", която приличала много на така прочутата царска църква "Света София" в Цариград. Хората от всички краища идвали да се молят в тази църква и празнците се превръщали във весели тържества.
Когато град София паднал под властта на турците, те не посмели да превърнат църквата в джамия, както правели обичайно, но и не позволявали на българите да се молят в нея. При входа й устроили място, където да се молят завоевателите мохамедани, а главната част на църквата стояла празна. Въпреки това, много често виждали в църквата да горят свещи. Чудели се кой ги пали, като имали много строга охрана на входа... Но каквото и да правели, колкото и пазачи да поставяли пред църквата, пак не могли да разберат как се палят свещите при олтара и иконите.
Веднъж един паша, посетил София. Видял църквата, чул за тайнственото палене на свещи в нея и заповядал на правоверните да не се плашат от гяурката-светица,а да се вдигнат и разрушат този "дом на дявола".
Събрали се турците и нападнали сградата, но успели да разрушат съвсем малко от входа, когато небето притъмняло, светкавици разсичали небето, гръмотевици разтърсили земята, завалял едър като яйца град, а после пороен дъжд. Ужасени от страх, нападателите побързали да се приберат по домовете си. Но три пъти по-голям ужас изживял предводителят им, когато заварил в къщата си умряло цялото му семейство! Побързал да отиде при пашата, издал заповедта за разрушаване на църквата, но го заварил да седи втренчен с блуждаещ поглед - неговият любим арабски кон, оседлан за път бил мъртъв в двора.Този кон, радост и гордост на пашата, той обичал повече от децата си, от любимата си жена, от властта и богатствата си. Не стигало това, но се разчула и друга тъжна вест - в домовете на единадесет от нападателите на църквата имало тежко болни хора.
За дълго турците забравили църквата и оставили българите свободно да се черкуват в нея. След време били направени още няколко опита да се разруши от дръзки и жестоки управници, но всеки път умирали по единадесет турски семейства. Накрая турците оставили църквата да стои празна и сама да се разпадне. За своя сигурност оставили вътре топчийска кола с няколко топа. Понякога, срещу големи християнски празници, топовете гърмели сами и всявали ужас у поробителите.
Турците много искали да убият вярата на българите в силата и покровителството на църквата, затова започнали да разказват, че тя не е българска църква и светиня. Според твърденията им този град и тази църква били съградени от царска дъщеря на име София, дъщеря на римския император Юстиниян. Тази царска дъщеря дълго време била болна и я лекували прочути доктори, идващи от различни страни по света. Един стар лекар посъветвал императора да изпрати дъщеря си да живее на място с хубав климат и бистра вода - нищо друго не можело да я излекува. Зачудил се угриженият баща къде има такова целебно място,а лекарят, който сам не знаел, подсетил царя да изпрати верните си хора из царството и да намерят такова красиво място с бистра и освежаваща вода и чист въздух. Царят така и направил.
Част от пратениците стигнали до подножието на Витоша планина и седнали да си починат от дългия път. Пили бистра студена вода, а въздухът бил толкова чист, че главите им се замаяли. И макар да били яли до насита, отново се усетили гладни и сладко си похапнали. Умората им изчезнала и излезли на разходка с конете си.
Престояли царските хора в красивата местност: богата с гори, бистра сладка вода и слънчеви полета, с няколко малки селища. Дните, прекарани тук като чели ги подмладили. Не им се тръгвало по обратния път. Но трябвало да бързат назад, където ги чакал нетърпеливия баща с надежда, че са намерили целебно място за дъщеря му. Известили те императора, че са намерили най-хубавото място за болната принцеса и скоро след това царската дъщеря, придружена от близки приятелки и вярна охрана, дошла и се заживяла на това прекрасно място. Не минало много време и тя оздравяла, разхубавила се, усещала се бодра и силна и по цял ден обикаляла красивата околност. При нея дошли много царедворци със семействата си, отначало само за да я навестят, но след това се заселили завинаги. Така към няколкото къщички и малко местно население се прибавяли нови и нови заселници, селцето нараствало, нараснало и станало град, който приел името на царската дъщеря София. От благодарност за възвърнатото си здраве принцесата съградила църква с името "Света София".
Веднъж пристигнал братът на София, завидял на хубавия град и на църквата, които много се прочули, та решил да ги направи свои. Затова трябвало да погуби сестра си, но тя навреме разбрала и избягала да се скрие в църквата. Тъкмо пред църковните врати братът настигнал сестра си и замахнал със сабята си да я съсече. Но София мигом изчезнала между дверите... Турците, като научили за това чудо, усетили божията намеса - господ я спасил, защото тя живеела скромно и правела добрини на хората. Когато господ я въздигнал на небето, тя нажалено обгърнала с поглед красивата земя, която й дала здраве и много радост. Заплакала София с горещи сълзи, които се изливали като из ведро от небето. От тия сълзи изврели топли минерални извори, върху които са построени още от старо време водолечебни бани в центъра на града, както и минерални извори в околностите на някогашна София: Княжево, Овча купел и Горна баня. А братът на царкинята не могъл да живее в града на сестра си, защото постоянно боледувал. Направил си замък край пътя, който водел към Пирот и Ниш.
Легенда за Бързия
В село Дервент живеела някога девойка на име Бърза. Като малка тя слушала съветите на старите баби да се къпе всеки ден в реката, която минавала през селото им, за да стане стройна и красива. И наистина, Бърза пораснала неземно красива. А колкото красива, толкова умна и трудолюбива била тя. Нейната походка, усмивка, ум и пъргавост будели радост, ревност и омраза. Само един неин поглед бил достатъчен за момците, за да обикнат големите и сини очи. От красотата на белоликото момиче бил омагьосан най-личният момък от селото – пръв сред хайдутите в гората. На него Бърза отдала сърцето си. До късни нощи двамата млади, изпълнени с любов, правели планове за предстоящата сватба. Решили тя да бъде на най-личен ден – Великден. Любовта, с която красивият момък дарявал нежната девойка, я карала да грее като слънце. Където ходела, тя все пеела и работела бързо, бързо – всичко и спорело.
Но, за беда, тази хубост забелязал един богат стар турчин, който търсел жена за най-малкия си син. Бърза много му харесала и обладан от своята ярост и жестокост, той решил да убие нейния любим.
Една топла пролетна нощ, в дните преди Великден, младите влюбени с вълнение разговаряли за дългоочакваната сватба. Те дори не подозирали какво щяло да се случи по-късно. Момъкът дарил девойката с опияняваща целувка и топла прегръдка на раздяла. След това се отправил към дома. Но изведнъж от ъгъла на близка къща излезли двама турци и го пронизали в сърцето с остър нож. Така те сложили край не само на един младежки живот, но и на една красива любов. Сутринта убитият момък бил намерен да лежи с широко отворени очи, загледани в небето, сякаш търсели да зърнат скъпия образ на любимата.
Когато девойката научила за смъртта на любимия си, избухнала в сълзи. Пламъкът в очите и изгаснал. Мъката по единствената и любов и чувството на омраза към неговия убиец, помрачили щастието и.
Вечерта, когато щял да бъде сватбеният ден, Бърза облякла своята булчинска рокля и с бързи стъпки се запътила към бистрите води на близката река. Бялата и рокля проблясвала на лунната светлина като сребро в тъмнината. Скръб и болка пронизвали сърцето на девойката. Веднага след като стигнала на брега, тя погледнала в прозрачната вода, където видяла лика на своя любим, очертан като мираж на дъното. Без да мисли, момичето скочило в студената река, която здраво го стиснала в своята ледена прегръдка.
От тогава тази река носи нейното име – Бързия. А по-късно и селото било наречено така в памет на тази смела българка.
В село Дервент живеела някога девойка на име Бърза. Като малка тя слушала съветите на старите баби да се къпе всеки ден в реката, която минавала през селото им, за да стане стройна и красива. И наистина, Бърза пораснала неземно красива. А колкото красива, толкова умна и трудолюбива била тя. Нейната походка, усмивка, ум и пъргавост будели радост, ревност и омраза. Само един неин поглед бил достатъчен за момците, за да обикнат големите и сини очи. От красотата на белоликото момиче бил омагьосан най-личният момък от селото – пръв сред хайдутите в гората. На него Бърза отдала сърцето си. До късни нощи двамата млади, изпълнени с любов, правели планове за предстоящата сватба. Решили тя да бъде на най-личен ден – Великден. Любовта, с която красивият момък дарявал нежната девойка, я карала да грее като слънце. Където ходела, тя все пеела и работела бързо, бързо – всичко и спорело.
Но, за беда, тази хубост забелязал един богат стар турчин, който търсел жена за най-малкия си син. Бърза много му харесала и обладан от своята ярост и жестокост, той решил да убие нейния любим.
Една топла пролетна нощ, в дните преди Великден, младите влюбени с вълнение разговаряли за дългоочакваната сватба. Те дори не подозирали какво щяло да се случи по-късно. Момъкът дарил девойката с опияняваща целувка и топла прегръдка на раздяла. След това се отправил към дома. Но изведнъж от ъгъла на близка къща излезли двама турци и го пронизали в сърцето с остър нож. Така те сложили край не само на един младежки живот, но и на една красива любов. Сутринта убитият момък бил намерен да лежи с широко отворени очи, загледани в небето, сякаш търсели да зърнат скъпия образ на любимата.
Когато девойката научила за смъртта на любимия си, избухнала в сълзи. Пламъкът в очите и изгаснал. Мъката по единствената и любов и чувството на омраза към неговия убиец, помрачили щастието и.
Вечерта, когато щял да бъде сватбеният ден, Бърза облякла своята булчинска рокля и с бързи стъпки се запътила към бистрите води на близката река. Бялата и рокля проблясвала на лунната светлина като сребро в тъмнината. Скръб и болка пронизвали сърцето на девойката. Веднага след като стигнала на брега, тя погледнала в прозрачната вода, където видяла лика на своя любим, очертан като мираж на дъното. Без да мисли, момичето скочило в студената река, която здраво го стиснала в своята ледена прегръдка.
От тогава тази река носи нейното име – Бързия. А по-късно и селото било наречено така в памет на тази смела българка.
Самодиви или Самовили
В българските легенди самодивите/самовилите са неземно красиви, вечно млади девойки, с тънка снага, дълги руси коси и чародеен поглед, който замайва и дори убива. Облечени са с бели дрехи, с дълги бели рокли, бяла риза или бял сукман, зелен пояс, препасани с коланче , имащо цвета на дъгата, но с преобладаване на зеления цвят. Дрехите им са украсени с пера, с които летят като птици. Техните одежди включват и було или бяло наметало, наречено сянка или лъч, в което се крие тяхната сила. Ако им се отнемат те стават подчинени на човека. Самодивата се превръща в обикновена жена и се покорява на човека, който е отнел нейната сила. Тя минава през венчило, ражда, но не става добра майка и домакиня, а използва всяка възможност да си върне откраднатото тоест свободата и изоставя децата си. Понякога самодиви пристават по собствено желание, но обсебват любимия си и го измъчват с прищявките си до смърт.
Въоръжени са с лъкове и стрели, които са носели отвлечените от тях момци. Самодивите танцуват и пеят около кладенците или в дълбоките гори. Смятало се, че ако видиш самодива не трябва да я гледаш във очите. Хората са казвали, че от песента на самодивите по-хубава песен няма, и от танца на Самодивите няма по-красив.
В някои региони вярват, че самодивите са невидими същества, но могат да ги виждат съботниците, които са родени в събота, когато е Задушница или преди Великден; родените в полунощ на Бъдни вечер и през мръсните дни; повтараците /отбити и отново засукали бебета/; мешаните деца /деца на самодива и простосмъртен мъж, както и кучета с „четири очи“ (с две контрастни петна над веждите).
Според народните вярвания самодивите обитават горите, дивите и планински усои – най-често в Пирин, Витоша, Рила и Стара планина. Явяват се на земята от пролетта до есента, от Благовещение до Секновене(На този ден се почита паметта на Св. Йоан Кръстител). През зимата живеят в митичното село Змейково(В българските народни вярвания Змейково е митично село, където живеят самодивите и змейовете и изобщо митичните същества. Вярва се, че се намира "накрай света" и никой не може да отиде там. Неговото местонахождение е известно единствено на свраката . Всяка година самодивите канят свраката в Змейково, за да им овършее вълшебното цвете смил. След приключването на вършитбата, свраката се изкъпва в самодивското езеро край Змейково, сменя перушината си и се връща на земята.Вярва се, че самодивите, самовилите, русалките змейовете и други митични същества живеят в Змейково само през есента и зимата – те излизат от него на Благовещение(25 март) и се завръщат там на Секновение (29 март). През този период те живеят в света на хората.)
Тези същества владеят кладенците, реките, езерата и могат да спират водите, предизвикват суша. Самодивите са страстни любителки на музиката, обичат да слушат мелодиите на кавала, затова отвличат овчари при себе си, за да им свирят. Обиталищата си пазят ревниво от хората и ако някой пристъпи в тях, той изчезва безследно или се връща неизличимо болен.
Когато се мръкне самодивите отиват край води - езера, вирове, извори - събличат се голи, къпят се, перат дрехите си и ги простират да съхнат на лунна светлина, пазейки зорко да не ги открадне някой. След това се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори и цяла нощ играят боси вълшебно хоро. Самодивите се страхуват от слънчевата светлина, поради което на развиделяване бързо напускат поляната и се скриват.
Понякога се проявяват като работни жени, особено по жътва, и подпомагат работата на невестите с деца. В повечето случаи обаче са враждебно настроени към хората - заключват водните извори, стръвно преследват и убиват овчарите, задето опустошават пасищата им, отвличат хубави моми и невести или им причиняват беди от завист и злина. Въпреки че са с човешки облик, при срещи с хората самодивите могат да се превръщат в животни - например вълци. Почитат християнските празници - особено Великден - и похищават, ослепяват или убиват хората, които не ги спазват.
Самодивите яздят едри елени, като използват за юзди и камшик змии. Ако по време на лов човек убие такъв елен, покровителката му отмъщава жестоко на ловеца, като го ослепява или му праща болест, следвана от сигурна смърт. За такива болни се казвало, че са болни от самодивска болест и ако посмеели да се появят на поляна тамошните самодиви веднага ги разпознавали и ги умъртвявали със смъртоносни писъци.
Не всички самодиви запазвали девствеността си. Някои имат деца, които къпят в езерата, в речните вирове. Самодивите се побратимяват с юнаци и с мъже, които са им направили добрина - стават техни покровителки и раждат от тях деца, от които израстват славни юнаци.
Според някои вярвания самодивите били умрели жени, но най-грешните, които не ги искат ни на земята, ни на небето. Ако харесат някоя жена, тя умира преждевременно и се превръща в самодива. Отвлечените от тях девойки също стават самодиви.
Според други вярвания самодиви стават жени, умрели девствени.
Легенда за нестинарството
Преди много години, когато Дядо Господ бил сам и нямал помощници, искал да има такива, за да следят какво става по земята. Да прощават и да наказват хората за греховете им. Събрал той най-хубавите, най-здравите момчета и за да ги изпита за безстрашието им, наклал голям огън и им казал:
— Ще взема онзи за мой помощник, който играе и издържи в огън!
От всички само един момък се решил и той се казвал Костадин.
Като видял Господ, че на този момък, негов помощник, трябва жена, равна нему, събрал най-хубавите, най-здравите момичета и ги накарал да играят и те в огъня.
От момичетата се решило само едно, което се казвало Елена. То станало жена на Костадин.
Тогава Господ им поверил да бъдат негови помощници, като им поръчал да карат ония, които имат грехове, да играят в огъня. И ги нарекъл светии.
И до днес останал обичай да се играе в огъня и да се празнува празника на Константин и Елена.
Преди много години, когато Дядо Господ бил сам и нямал помощници, искал да има такива, за да следят какво става по земята. Да прощават и да наказват хората за греховете им. Събрал той най-хубавите, най-здравите момчета и за да ги изпита за безстрашието им, наклал голям огън и им казал:
— Ще взема онзи за мой помощник, който играе и издържи в огън!
От всички само един момък се решил и той се казвал Костадин.
Като видял Господ, че на този момък, негов помощник, трябва жена, равна нему, събрал най-хубавите, най-здравите момичета и ги накарал да играят и те в огъня.
От момичетата се решило само едно, което се казвало Елена. То станало жена на Костадин.
Тогава Господ им поверил да бъдат негови помощници, като им поръчал да карат ония, които имат грехове, да играят в огъня. И ги нарекъл светии.
И до днес останал обичай да се играе в огъня и да се празнува празника на Константин и Елена.
Легенда за Побитите камъни
Побитите камъни са скални образувания, които се намират на 18 км. от град Варна. За тях се разказват много легенди. Една от тях е за лековита вода.
Някога морето достигало до мястото, където сега са камъните, и се пазело от титани, които се подчинявали единствено на морския бог.
Наблизо се намирало мъничко селце в което живеел млад мъж. Незнайно защо Бог му се явил и му разкрил своето име. Така младежът станал пазител на тази тайна. Бог му дарил вечен живот, но ако момъкът разкриел тайната, щял отново да стане обикновен човек и смъртта да го споходи.
Времето минавало. Веднъж момъкът съзрял една красива мома и се влюбил в нея, а тя в него. Тя била обречена за съпруга на главния титан. Младият мъж мислел все за девойката и решил да отиде при титаните и да измоли те да му разрешат да я вземе за жена.
Когато се явил пред титаните, те дълго мислили. Разбрали, че и девойката го обича. Решили да я отстъпят на момъка, ако им разкрие тайната – искали да знаят името на Бог.
Младежът се чудел как да постъпи. Дал бил обет да пази тайната, но и много обичал момичето. Поискал един ден за размисъл.
Преди изгрев титаните и влюбеният се срещнали на морския бряг. Той поискал те да застанат по местата, които той им посочи. Започнал да ги нарежда, а накрая казал:
Изписах името на Бог, като ви наредих в този ред.
Бог гледал от небето. Ядосал се на титаните, че искат това от момъка и ги наказал. С първия слънчев лъч ги превърнал в камъни. Кой където стоял, там си останал.
А момъкът тръгнал по брега да търси любимата си. Срещнали се и се прегърнали, а в този миг под краката им избликнал лековит извор.
Това е легендата за лековитата вода, дарена от Бог на хората.
Побитите камъни са скални образувания, които се намират на 18 км. от град Варна. За тях се разказват много легенди. Една от тях е за лековита вода.
Някога морето достигало до мястото, където сега са камъните, и се пазело от титани, които се подчинявали единствено на морския бог.
Наблизо се намирало мъничко селце в което живеел млад мъж. Незнайно защо Бог му се явил и му разкрил своето име. Така младежът станал пазител на тази тайна. Бог му дарил вечен живот, но ако момъкът разкриел тайната, щял отново да стане обикновен човек и смъртта да го споходи.
Времето минавало. Веднъж момъкът съзрял една красива мома и се влюбил в нея, а тя в него. Тя била обречена за съпруга на главния титан. Младият мъж мислел все за девойката и решил да отиде при титаните и да измоли те да му разрешат да я вземе за жена.
Когато се явил пред титаните, те дълго мислили. Разбрали, че и девойката го обича. Решили да я отстъпят на момъка, ако им разкрие тайната – искали да знаят името на Бог.
Младежът се чудел как да постъпи. Дал бил обет да пази тайната, но и много обичал момичето. Поискал един ден за размисъл.
Преди изгрев титаните и влюбеният се срещнали на морския бряг. Той поискал те да застанат по местата, които той им посочи. Започнал да ги нарежда, а накрая казал:
Изписах името на Бог, като ви наредих в този ред.
Бог гледал от небето. Ядосал се на титаните, че искат това от момъка и ги наказал. С първия слънчев лъч ги превърнал в камъни. Кой където стоял, там си останал.
А момъкът тръгнал по брега да търси любимата си. Срещнали се и се прегърнали, а в този миг под краката им избликнал лековит извор.
Това е легендата за лековитата вода, дарена от Бог на хората.
Легенда за мартениците
Остарявал владетелят на прабългарите хан Кубрат. Той извикал своите пет синове и им поръчал да не се разделят, да са винаги заедно. Знаел мъдрият баща, че само така могат да дадат отпор на враговете си.
Споминал се старият хан.
Хазарите нападнали народа му и пленили дъщерята му Хуба. Водачът на враговете, хан Ашина, предложил на Кубратовите синове да го признаят за свои владетел. Това била високата цена за свободата на Хуба.
Баян, най-големият, признал хазарската власт и останал при Хуба. Другите прекрачили волята на баща си и тръгнали да търсят свободни земи за народа си. Единият се отправил на север, а Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг.
Преди да тръгнат, братята скришно се уговорили с Хуба и Баян да стоят при хан Ашина, докато те намерят свободна земя. Когато открият място за заселване, Аспарух щял да им изпрати птица, на чието краче ще е вързана златна нишка. Видят ли птицата със златната нишка, Баян и Хуба трябва да бягат. Минало време. Един ден при Хуба долетял гълъб със златен конец на крачето.
Побягнали братът и сестрата. Птицата ги водела. Стигнали реката и не знаели как да преминат.
Хуба вързала на крачето на птицата бял конец, а Баян държал другия край. Мислели да следват птичия полет, за да стигнат до братята си. Тъкмо пуснали гълъба и враговете ги открили. Полетели стрели. Една улучила Баян и краят на белия конец, който държал, почервенял от кръвта му. Тъкмо тогава се появил Аспарух с вярната си дружина. Враговете побягнали, а Аспарух превел брат си и сестра си през реката.
Владетелят на българите съединил двата края на конеца – белия и червения, напоен с кръвта на брат му. Закичил всеки от войните си с късче от пресукания конец и наредил никога да не се разделят двата цвята – те ще бъдат символ на българското единство. Помъдрелият мъж признал, че той и братята му сгрешили, като нарушили бащината заръка, но се заклел, че това няма да се повтори.
От тогава всички българи на 1 март се окичват с мартеници за здраве и успех.
Остарявал владетелят на прабългарите хан Кубрат. Той извикал своите пет синове и им поръчал да не се разделят, да са винаги заедно. Знаел мъдрият баща, че само така могат да дадат отпор на враговете си.
Споминал се старият хан.
Хазарите нападнали народа му и пленили дъщерята му Хуба. Водачът на враговете, хан Ашина, предложил на Кубратовите синове да го признаят за свои владетел. Това била високата цена за свободата на Хуба.
Баян, най-големият, признал хазарската власт и останал при Хуба. Другите прекрачили волята на баща си и тръгнали да търсят свободни земи за народа си. Единият се отправил на север, а Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг.
Преди да тръгнат, братята скришно се уговорили с Хуба и Баян да стоят при хан Ашина, докато те намерят свободна земя. Когато открият място за заселване, Аспарух щял да им изпрати птица, на чието краче ще е вързана златна нишка. Видят ли птицата със златната нишка, Баян и Хуба трябва да бягат. Минало време. Един ден при Хуба долетял гълъб със златен конец на крачето.
Побягнали братът и сестрата. Птицата ги водела. Стигнали реката и не знаели как да преминат.
Хуба вързала на крачето на птицата бял конец, а Баян държал другия край. Мислели да следват птичия полет, за да стигнат до братята си. Тъкмо пуснали гълъба и враговете ги открили. Полетели стрели. Една улучила Баян и краят на белия конец, който държал, почервенял от кръвта му. Тъкмо тогава се появил Аспарух с вярната си дружина. Враговете побягнали, а Аспарух превел брат си и сестра си през реката.
Владетелят на българите съединил двата края на конеца – белия и червения, напоен с кръвта на брат му. Закичил всеки от войните си с късче от пресукания конец и наредил никога да не се разделят двата цвята – те ще бъдат символ на българското единство. Помъдрелият мъж признал, че той и братята му сгрешили, като нарушили бащината заръка, но се заклел, че това няма да се повтори.
От тогава всички българи на 1 март се окичват с мартеници за здраве и успех.
Легенда за Пижо и Пенда
Имало едно време преди много лета нейде в родопите един мъж и една жена!
Те много искали да си имат дете, но някак си все не ставало!
Един ден, към края на лятото, когато мъжът събирал посевите, покрай дома им минала една старица. Прегърбена, мръсна, зловеща. Тя се подпряла на портата и почукала. Жената отворила, в първия момент се стреснала, но поканила старицата! Нагостила я, напоила я и тогава старицата промълвила с дрезгав и леко страховит глас!
- Виждам в очите ти дъще, нещастна си! Нямаш челяд! Какво ли не си опитвала…
Мога да ти помогна…
- Да… Да… да… Какво трябва да направя? Бих направила всичко… отвърнала жената
- Ще ти дам тази торбичка, сложи я под леглото и когато полумесеца се напълни, се усамоти с мъжът ти
Жената не могла да повярва
- Дъще! - каза старицата - Ти ще родиш близнаци Момиче бяло като сняг и момче румено червено! Наречи ги Пижо и Пенда!
Жената била онемяла, само кимала с глава, толкова години не са имали деца а сега дори близнаци…
Старата дама продължила:
- Когато навършат 16 години аз ще дойда и ще отведа Пенда с мен!
Жената изобщо не чувала вече старицата, тя била изпаднала в еуфория а и като гледала старицата едва ли тя би доживяла толкоз че да отведе момичето. Съгласила се. Взела торбичката приготвила на старицата храна и вода за из път и я изпратила по живо по здраво.
Мъжът се върнал вечерта капнал от умора, жена му сложила масата и докато вечеряли тя споделила със съпруга си тайната! Спестила му само това че на шестнадесетия рожден ден старицата ще дойде да вземе момичето!
Когато луната изпълнила цялото си величие, съпрузите изпълнили заръката на старицата!
Изминали много слънца и девет пълни луни…
Станало така както предрекла старата жена…
Една Мартенска сутрин се родили две прекрасни деца момиче и момче… Нарекли ги Пенда и Пижо, както било предречено!
Пижо имал алено червени бузки и растял голям юнак!
Пенда била снежно бяла красавица, най-красива в цяло село!
Двамата били неразделни, Пижо винаги помагал на сестра си и много я обичал!
Пенда била първа в учението, тя също обичала брат си много!
Пижо винаги защитавал сестра си, заклел и се че никога няма да позволи на някои да я нарани!
Така годините си минавали, Майката на Пижо и Пенда дори забравила за обещанието дадено на старицата. Цялото семейство били много щастливи!
Така безгрижно отминали 16 лета! Била люта, много студена и дълга зима! Всички очаквали с нетърпение пролетта!
Ден преди да навършат 16 години, докато Пижо се връщал от гората за дърва видял един търговец и от него купил кутийка с чудни сини маниста за подарък на Пенда! Трагнал си, но по едно време се обърнал, търговеца бил изчезнал в мъглата…..
На сутринта Пижо станал рано да подготви подаръка си за своята любима сестра и да я изненада!
Тя се била облякла в най-бялата си рокля, била като сияйно слънце и много се зарадвала на този герлянд от сини маниста, който и подарил Пижо, и побързала да си го сложи на врата!
В този момент на портата се появила старицата, когато майката я видяла краката и се подкосили. Старицата идвала да вземе Пенда!
Жената извикала
- Не, не не мога да ти я дам! Върви си! Пенда скрий се! - и блъснала старицата
Старицата вдигнала ръка… в този момент излезли Пижо и Пенда и видяли как старата жена превръща майка им в едно голямо вишнево дърво!
Пижо се затичал, но в този момент чул как сестра му се строполила на земята, старицата била отнела живота и…
Тогава Пижо тръгнал след старицата умолявайки я
- Моля те върни поне сестра ми! Моля те… За нея бих дал живота си
Но старицата не спирала… Пижо не се отказвал. Бил решен да я следва дори на края на света… въпреки че Пижо изпитвал страх от старицата, тя не била на себе си, в един момент се смеела, в друг плачела, може би за стореното от нея, после пак се смеела, бесувала, плачела и пак се смеела… но Пижо продължавал да я умолява и да я следва…
След известно време старицата склонила и казала
- Ти Пижо наистина обичаш много сестра си, ще направя така че да сте живи заедно, завинаги и всички да се прекланят пред братскo-сестринката ви обич, но трябва с кръвта си да обгърнеш тялото на своята сестра
Пижо се върнал, целунал сестра си за последно, пложил я до вишневото дърво (тяхната майка) и с последния си дъх прегърнал сестра си…
В този момент на покрива на къщата им кацнал прекрасен щъркел…
Привечер, когато бащата се върнал от работа видял едно високо стройно напъпило вишнево дърво, на комина на къщата гнездеше двойка щъркели. Когато бащата отворил портата на първия клон на вишневото дърво висели вързани за клона вплетени, пресукани бели и червени конци а по средата едно синьо мънисто…
Имало едно време преди много лета нейде в родопите един мъж и една жена!
Те много искали да си имат дете, но някак си все не ставало!
Един ден, към края на лятото, когато мъжът събирал посевите, покрай дома им минала една старица. Прегърбена, мръсна, зловеща. Тя се подпряла на портата и почукала. Жената отворила, в първия момент се стреснала, но поканила старицата! Нагостила я, напоила я и тогава старицата промълвила с дрезгав и леко страховит глас!
- Виждам в очите ти дъще, нещастна си! Нямаш челяд! Какво ли не си опитвала…
Мога да ти помогна…
- Да… Да… да… Какво трябва да направя? Бих направила всичко… отвърнала жената
- Ще ти дам тази торбичка, сложи я под леглото и когато полумесеца се напълни, се усамоти с мъжът ти
Жената не могла да повярва
- Дъще! - каза старицата - Ти ще родиш близнаци Момиче бяло като сняг и момче румено червено! Наречи ги Пижо и Пенда!
Жената била онемяла, само кимала с глава, толкова години не са имали деца а сега дори близнаци…
Старата дама продължила:
- Когато навършат 16 години аз ще дойда и ще отведа Пенда с мен!
Жената изобщо не чувала вече старицата, тя била изпаднала в еуфория а и като гледала старицата едва ли тя би доживяла толкоз че да отведе момичето. Съгласила се. Взела торбичката приготвила на старицата храна и вода за из път и я изпратила по живо по здраво.
Мъжът се върнал вечерта капнал от умора, жена му сложила масата и докато вечеряли тя споделила със съпруга си тайната! Спестила му само това че на шестнадесетия рожден ден старицата ще дойде да вземе момичето!
Когато луната изпълнила цялото си величие, съпрузите изпълнили заръката на старицата!
Изминали много слънца и девет пълни луни…
Станало така както предрекла старата жена…
Една Мартенска сутрин се родили две прекрасни деца момиче и момче… Нарекли ги Пенда и Пижо, както било предречено!
Пижо имал алено червени бузки и растял голям юнак!
Пенда била снежно бяла красавица, най-красива в цяло село!
Двамата били неразделни, Пижо винаги помагал на сестра си и много я обичал!
Пенда била първа в учението, тя също обичала брат си много!
Пижо винаги защитавал сестра си, заклел и се че никога няма да позволи на някои да я нарани!
Така годините си минавали, Майката на Пижо и Пенда дори забравила за обещанието дадено на старицата. Цялото семейство били много щастливи!
Така безгрижно отминали 16 лета! Била люта, много студена и дълга зима! Всички очаквали с нетърпение пролетта!
Ден преди да навършат 16 години, докато Пижо се връщал от гората за дърва видял един търговец и от него купил кутийка с чудни сини маниста за подарък на Пенда! Трагнал си, но по едно време се обърнал, търговеца бил изчезнал в мъглата…..
На сутринта Пижо станал рано да подготви подаръка си за своята любима сестра и да я изненада!
Тя се била облякла в най-бялата си рокля, била като сияйно слънце и много се зарадвала на този герлянд от сини маниста, който и подарил Пижо, и побързала да си го сложи на врата!
В този момент на портата се появила старицата, когато майката я видяла краката и се подкосили. Старицата идвала да вземе Пенда!
Жената извикала
- Не, не не мога да ти я дам! Върви си! Пенда скрий се! - и блъснала старицата
Старицата вдигнала ръка… в този момент излезли Пижо и Пенда и видяли как старата жена превръща майка им в едно голямо вишнево дърво!
Пижо се затичал, но в този момент чул как сестра му се строполила на земята, старицата била отнела живота и…
Тогава Пижо тръгнал след старицата умолявайки я
- Моля те върни поне сестра ми! Моля те… За нея бих дал живота си
Но старицата не спирала… Пижо не се отказвал. Бил решен да я следва дори на края на света… въпреки че Пижо изпитвал страх от старицата, тя не била на себе си, в един момент се смеела, в друг плачела, може би за стореното от нея, после пак се смеела, бесувала, плачела и пак се смеела… но Пижо продължавал да я умолява и да я следва…
След известно време старицата склонила и казала
- Ти Пижо наистина обичаш много сестра си, ще направя така че да сте живи заедно, завинаги и всички да се прекланят пред братскo-сестринката ви обич, но трябва с кръвта си да обгърнеш тялото на своята сестра
Пижо се върнал, целунал сестра си за последно, пложил я до вишневото дърво (тяхната майка) и с последния си дъх прегърнал сестра си…
В този момент на покрива на къщата им кацнал прекрасен щъркел…
Привечер, когато бащата се върнал от работа видял едно високо стройно напъпило вишнево дърво, на комина на къщата гнездеше двойка щъркели. Когато бащата отворил портата на първия клон на вишневото дърво висели вързани за клона вплетени, пресукани бели и червени конци а по средата едно синьо мънисто…
Каменните Гъби
Според легендата един въглищар на име Радуил имал 4 дъщери. Един ден те тръгнали за вода, но били подгонени от орда нашественици. Девойките изплашили коня на водача, който паднал на земята и бил разкъсан от момичетата.
Четирите били застигнати от приятеля на загиналия - Омур. Той замахнал с ятагана и отсякъл главата на първата от тях, но щом докоснала земята, тя се превърнала мигом в каменна гъба.
Замахнал и покосил другите две сестри, но се повторило същото. Изплашил се Омур, слязъл от коня, но преди да убие последното девойче, главата й сама се превърнала в камък.
Ужасен, той скочил на коня и понечил да избяга, но при първата крачка се превърнал в черна скала. Хората и днес наричат самотната канара в близост до гъбите Каратепе или наричан още черен хълм.
Природната забележителност Каменните гъби е известна още и с названието Скални гъби или Манатаркая, разположена е на близо километър северно от Бели паст в близост до пътя между Хасково и Кърджали.
Според легендата един въглищар на име Радуил имал 4 дъщери. Един ден те тръгнали за вода, но били подгонени от орда нашественици. Девойките изплашили коня на водача, който паднал на земята и бил разкъсан от момичетата.
Четирите били застигнати от приятеля на загиналия - Омур. Той замахнал с ятагана и отсякъл главата на първата от тях, но щом докоснала земята, тя се превърнала мигом в каменна гъба.
Замахнал и покосил другите две сестри, но се повторило същото. Изплашил се Омур, слязъл от коня, но преди да убие последното девойче, главата й сама се превърнала в камък.
Ужасен, той скочил на коня и понечил да избяга, но при първата крачка се превърнал в черна скала. Хората и днес наричат самотната канара в близост до гъбите Каратепе или наричан още черен хълм.
Природната забележителност Каменните гъби е известна още и с названието Скални гъби или Манатаркая, разположена е на близо километър северно от Бели паст в близост до пътя между Хасково и Кърджали.
Водопадът Скакля
Било края на турското робство. Покрай водопада минал турски керван. Уморените воиници замръкнали в подножието му. Там прекарали нощта. Изгряла сияйната зора и позлатила с първите слънчеви лъчи пенливите и скокливи води, така че смаян от тази невиждана хубост, пашата възкликнал: "Машала... Скакля". Напомнила му омайната гледка за една ханъма от неговия харем, за една ханъма-балканджийка...
Тъй безименният дотогава водопад бил кръстен от турчина с гальовното име "Скакля".
Било края на турското робство. Покрай водопада минал турски керван. Уморените воиници замръкнали в подножието му. Там прекарали нощта. Изгряла сияйната зора и позлатила с първите слънчеви лъчи пенливите и скокливи води, така че смаян от тази невиждана хубост, пашата възкликнал: "Машала... Скакля". Напомнила му омайната гледка за една ханъма от неговия харем, за една ханъма-балканджийка...
Тъй безименният дотогава водопад бил кръстен от турчина с гальовното име "Скакля".
Легенди за Родопите
Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно време Родопа планина била прочута с красотата си девойка, харесвана дори от боговете. Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена. Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял огромни каменни грамади, за да я скрие от останалите богове. Разказва се също, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета. Ала като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил красивата девойка и тя станала планина.Друга легенда за планината гласи Преди много, много години имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората и техните покварени души. Живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни.
Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крак тежко болни, да възстанови слабите, да отвори очите им за природната красота. Много народ се извървял при него, да търси лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския отшелник.
Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и до ден днешен Попславова поляна.
Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно време Родопа планина била прочута с красотата си девойка, харесвана дори от боговете. Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена. Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял огромни каменни грамади, за да я скрие от останалите богове. Разказва се също, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета. Ала като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил красивата девойка и тя станала планина.Друга легенда за планината гласи Преди много, много години имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората и техните покварени души. Живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни.
Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крак тежко болни, да възстанови слабите, да отвори очите им за природната красота. Много народ се извървял при него, да търси лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския отшелник.
Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и до ден днешен Попславова поляна.
Легенда за Пиринеиския Змей
Легендата разказва, че змеят грабнал на връх Великден от хорото най-хубавата мома Стана. Отнесъл я под селото в Змейова дупка и там я направил своя невеста. Стана вече чакала дете, когато веднъж змеят полегнал на пролетното слънце в скута на невястата си, за да подремне. Заръчал и ако види в небето облаче, да го събуди. Змейовата невяста видяла облачето, но и дожаляло да събуди змея. Скоро облакът станал голям и буреносен. Стана разбрала, че е сгрешила, опитала се да събуди мъжа си, но той спял дълбоко. Накрая заплакала, една сълза паднала и го събудила. Било вече късно. От облака излязъл Беласишкия змей.
Докато Пиринския змей влезе в пещерата да си вземе боздугана, чуждоземния змей гръмнал, пробил отгоре пещерата – дом на змея и го убил. Змейовата невяста Стана останала вдовица. Едно овчарче я открило. Казало на баща и и той направил стълби, свалил я от пещерата и я прибрал у дома. Не след дълго се родило и детето. То било необикновено голямо, силно и с крилца под мишниците. На три години вече било толкова силно, че ходело с дядо си в планината, да берат дърва. Веднъж казало на дядо си, че иска от него да отиде в Серес на пазар и да му купи лой, която да направи на топки. Дядото го направил за внука си.
После детето казало на дядо си, че има да води борба със змея, който е убил баща му и се е настанил в езерото на върха на Пирин планина, до връх Ореляк. Дядото се уплашил и го съветвал да не се бори със змейовете, защото те са много силни. Детето обаче било непреклонно. Уговорило дядо си да отиде с него до езерото. Влязло вътре, като преди това му поръчало: ако видиш над водата син пламък, хвърли една топка лой. Ако видиш да излиза бял пламък - нищо не хвърляй. Дядото това и направил. Накрая детето-змей излязло от водата, носейки джигера (черния дроб) и сърцето на победения от него змей – убиецът на баща му. Изпекло ги и ги изяло. Заедно с победения змей изчезнала и водата от езерото – така се появила местността „Сухото езеро“ – южно от вр. Ореляк.
Младият пирински змей останал там, на върха на планината. Заселил се на Чаушката скала и според местните народни вярвания, до днес пази землището на с. Пирин. Около върха дори и в ясно време се вижда едно малко облаче. Срещу това си задължение – на пазител на селското землище змеят си избирал най-хубавите моми от селото за жени. Всички те били от Динчовия род. Когато правели къщата си, той им помагал, според местната легенда той докарал и поставил огромните каменни блокове, тежащи поне по половин тон, които лежат в основата и и могат да се видят и днес. Самата къща е в лошо състояние, но като цяло все още е здрава – архитектурата и е във възрожденски стил.
Легендата разказва, че змеят грабнал на връх Великден от хорото най-хубавата мома Стана. Отнесъл я под селото в Змейова дупка и там я направил своя невеста. Стана вече чакала дете, когато веднъж змеят полегнал на пролетното слънце в скута на невястата си, за да подремне. Заръчал и ако види в небето облаче, да го събуди. Змейовата невяста видяла облачето, но и дожаляло да събуди змея. Скоро облакът станал голям и буреносен. Стана разбрала, че е сгрешила, опитала се да събуди мъжа си, но той спял дълбоко. Накрая заплакала, една сълза паднала и го събудила. Било вече късно. От облака излязъл Беласишкия змей.
Докато Пиринския змей влезе в пещерата да си вземе боздугана, чуждоземния змей гръмнал, пробил отгоре пещерата – дом на змея и го убил. Змейовата невяста Стана останала вдовица. Едно овчарче я открило. Казало на баща и и той направил стълби, свалил я от пещерата и я прибрал у дома. Не след дълго се родило и детето. То било необикновено голямо, силно и с крилца под мишниците. На три години вече било толкова силно, че ходело с дядо си в планината, да берат дърва. Веднъж казало на дядо си, че иска от него да отиде в Серес на пазар и да му купи лой, която да направи на топки. Дядото го направил за внука си.
После детето казало на дядо си, че има да води борба със змея, който е убил баща му и се е настанил в езерото на върха на Пирин планина, до връх Ореляк. Дядото се уплашил и го съветвал да не се бори със змейовете, защото те са много силни. Детето обаче било непреклонно. Уговорило дядо си да отиде с него до езерото. Влязло вътре, като преди това му поръчало: ако видиш над водата син пламък, хвърли една топка лой. Ако видиш да излиза бял пламък - нищо не хвърляй. Дядото това и направил. Накрая детето-змей излязло от водата, носейки джигера (черния дроб) и сърцето на победения от него змей – убиецът на баща му. Изпекло ги и ги изяло. Заедно с победения змей изчезнала и водата от езерото – така се появила местността „Сухото езеро“ – южно от вр. Ореляк.
Младият пирински змей останал там, на върха на планината. Заселил се на Чаушката скала и според местните народни вярвания, до днес пази землището на с. Пирин. Около върха дори и в ясно време се вижда едно малко облаче. Срещу това си задължение – на пазител на селското землище змеят си избирал най-хубавите моми от селото за жени. Всички те били от Динчовия род. Когато правели къщата си, той им помагал, според местната легенда той докарал и поставил огромните каменни блокове, тежащи поне по половин тон, които лежат в основата и и могат да се видят и днес. Самата къща е в лошо състояние, но като цяло все още е здрава – архитектурата и е във възрожденски стил.
